18 юли 2018 г., Предаване „Премълчаната история“, БНР

Водещ: Българската памет, уважаеми слушатели, като че ли има това свойство да помни и възвеличава повече героите от колкото тихите труженици на делото, които упорито и мълчаливо осъществяват малките промени, водещи до големите събития- нека цитирам тук проф. Ивайло Знеполски. Не случайно Тончо Жечев с такава отдаденост посвети българския Великден или Страстите български и на Тодор Икономов, един забравен деец на Българското Възраждане, скрит зад могъщите и обожествявани фигури на Георги Сава Раковски, Христо Ботев, Васил Левски (той има рожден ден днес, 18 юли), Георги Бенковски. Днес в предаването обаче, ще дойде дума за още една такава българска историческа фигура, а може би не историческа, защото ние сме свидетели, гледали сме я и сме я слушали, която има същия крупен, нещо повече гигантски според мен, и извършва делата си не с революционен патос, а в обятията на тишината, на спокойната, но понякога и неспокойна и методична работа, в учебния кабинет. Човекът за когото ще стане дума, просветителят, будителят, а някои дори го наричат проповедник, е проф. Исак Паси. Име, което убеден съм, поназнайват, или поне са подучули дори и най-отдалечените от същността на неговите занимания – философията и естетиката. Разибра се, заради колосалната му книгоиздателска дейност, томевете едва ли биха могли да се изброят, но само в поредицата “Естетика и изкуствознание” са се появили, ако не се лъжа, 25 със встъпителни студия, бележкир справочен апарат, именен показалец – всичко както си му е редно за едно академично издание.

На 13 март тази година се навършиха 90 години от неговото рождение, но не този формален повод, а размахът на стореното от проф. Исак Паси е причината за нашия разговор с неговия син Соломон Паси и с доц. Здравко Попов – един от хората общували с него отблизо и споделяли духовните му търсения. Искам да се обърна към Г-н Соломон Паси с по друг въпрос: Ясно е научното дело на баща ви, легендарните му лекции, са неща, които се знаят от кого ли не, обаче ще ни бъде интересно – и на мен и на слушателите – какъв беше той като баща, в нашия предварителен разговор споделихте, че ви е водил на Витоша, често ви е учил на шах, дори споделихте три правила, които ви е научил да спазвате по време на играта, пък и не само – житейски правила. И така, повече строг или повече сърдечен баща беше проф. Исак Паси?

Паси: Той беше напълно обсебен от професията си, беше работокохолик. Той е единствения човек, за когото се сещам, които съчета следните качества: изключително продуктивен, но никога не бърза и никога не закъснява. За себе си имаше идеала за ритъма на човешката дейност – дейността на стрелочниците на гарата. Той ги наблюдаваше тези хора, които вървят много бавно с един дълъг ключ, с който почукваха релсите и винаги правеха това в точната минута, преди отпътуването на влака. Той се възхищаваше на тези хора и в известна степен им подръжаваше, това беше една немска педантичност-той имаше много немско възпитание в своя дух, макар че немският не беше първият му език.

Водещ: Кой беше първия ?

Паси:: Английският беше първият му, немски след това, испански, руски владееше добре. На сравнително късни години започна да учи френски и го научи, така че се справяше добре с европейските езици. Разбира се, като юрист беше учил латински, в университета и си пазеше тези знания, така че беше в голяма степен хуманитар, въпреки че както беше хуманитар, умееше и много добре да смята и дори мен ме тренираше с малки сметки, основно аритметически. Спомням си, че съм бил дете в първи клас когато той се бръснеше пред огредалото и казваше “Я ми сметни колко е 325 и 563, че ми трябва днес нещо за работа.” , и така ми уплътняваше времето, така че мога да кажа, че в голяма степен той беше първият ми учител по математика.

Водещ: Вие доц. Попов в тази светлина познавахте ли го – като приятел, като събеседник, така да се каже в неформална обстановка?

Проф.Попов: Моята среща с проф. Паси започна във времето на моето следство, когато аз учих философия в първата половина на 70-те години и неговото явяване пред нас беше много впечатляващо. Ние имахме една унифицирана, идеологизирана форма на обучение и всеки, който намираше индивидуален прочит или имаше свой възглед, било върху историята, било върху актуалността ни, веднага се открояваше в нашите очи. Проф. Паси беше човекът, които много ярко се различаваше от останалите преподаватели. Той беше нещо като нашето оправдание, нашият аргумент защо сме избрали да учим философия, защото знаете, че това е един тревожен въпрос, той тревожи хората от времето на избора и по време на следването, по време и след това на живота. Да се занимаваш с философия от времето на древните гърци е наистина тревожен въпрос и той е тревожен от гледна точка на това дали има смисъл да се занимаваш с философия, тъй като е някак си много особена спрямо всекидневните занимания. Съществува въпросът дали философията е нещо смислено, с което да се занимаваш и дали е най-смисленото нещо и тъй като голяма част от преподавателите тогава не ни служиха за такава опора да ни извадят от това състояние на тревожност и безпокойство, всъщност проф. Исак Паси беше човекът, който със своя собствена, така да се каже, натура, със своя собствен начин на водене на лекции, с възгледите си, с цялото си присъствие той всъщност беше за нас едно от най-важните неща в следването, а именно, че си струва човек да се занимава с философия. Така че това е първата ми среща с него, среща с лицето, което оправда моя избор да уча това, но не само да уча това, а да го избера и като професия. Бяха много малко хора във философския факултет тези години и мисля, че неговото присъствие пред нашето поколение е доста осезателно и доста сериозно. Разбира се, аз имах шанса впоследствие ставайки проподавател във философския факултет да имам щастието да общувам с него.

Водещ: Как общува един бивш студент, сиреч ученик със своя преподавател?

Проф.Попов: Винаги с респектът, който е създаден от студентските години. Аз имах някаква висока степен на уважение към проф. Паси заради цялата му интелектуалност, заради неговата почтенност, нравственост и не можеш да прекрачиш тази граница независимо, че той ти даваше възможност да я скъсяваш и се държеше с теб като с колега. Въпреки това, това отношение на уважение към по-малко знаещият към повече знаещият си остана през повечето време. Той беше нещо като пътеводител, своеобразен интелектуален водач на моето поколение. И преди и след промените той показа една завидна способност, завидно чувство за истината, за правдоподобност, за автентичност, защото и преди и след промените то се оказа големият дефицит на България – дефицит на почтеността и на автентичността на човешкото съществуване, поведение и мислене.

Водещ: Доц. Попов, Вие определихте проф. Паси като бащата на Българското духовно просвещение, и други определения има за него – създател на оазиси, проповедник, обаче нека аз така ви попитам, този въпрос е също и към Г-н Паси: “Ако трябва да сравните проф. Иаск Паси с някоя от фигурите на световната, пък ако щете и на българската история, кое име ви идва на ум?”

Проф.Попов: То гъмжи от имена, трудно е, много трудно.

Водещ: Той казва на едно място “Благодаря ти татко Барух Спиноза”. Той дали се е отъждествявал, г-н Паси, със Барух Спиноза?

Паси: О не, в никакъв случай, той никога не се е отъждествявал с фигури, които считаше за колоси, напротив, живееше с преклонение към тях и не би си позволил да се идентифицира с тях. Той говореше за студентите си често вкъщи и не пестеше възхищенията си от тези, от които се възхищаваше. Аз все още помня някои от техните имена; така се и запознах със Здравко – заради начина, по който говореше за него. Стори ми се стойностен човек, с който трябва да се запозная. С него направихме Витгенщайновия кръжок – със Здравко и още пет човека. Така че имахме такъв тип смислени извънкласни дейности, не по задължение. Събирахме се в студентски квартири, където разнищвахме логико-философския трактат на Витгенщайн и ние като кръжок стигнахме до едно изключително прозрение по отношение на Витгенщайн. Аз съм се занимавал с Витгенщайн и в другата ми битност на математик и логик, но винаги Витгенщайн се смяташе за много труден автор, особено във философията му, и прозрението, до което достигнахме в кръжока е, че за да разберем Витгенщайн ние трябва да го четем отзад-напред. Започнахме да четем логико-философския трактат на Витгенщайн отзад-напред и освен това преведохме на български предговора на Бъртранд Ръсел към този трактат в онези мъгляви 80-те години на социализма и се оказваше, че такива неща не са чак толкова невъзможни колкото ни ги описваха. Впрочем, и баща ми много ни стимулираше всички нас в това да опитваме нови неща, които се смятат за табу. Баща ми непрекъснато опитваше и мисля, че една от основните му функции беше да бъде проводник на западната философия, литература и култура. При това не на коя да е западна литература, а на цензорираната, игнорираната, недолюбваната, заклеймяваната и така нататък и така нататък, от комунизма философия. Това беше една от основните му дейности, а другата бе, разбира се, учителската, просветителската, преподавателската, както и собствените му изследвания в най-различни философски области – изследвания на автори, течения и, интересно за мен, имаше географско изследване на философията (ще изследва веднъж германска класическа естетика, втори път френски моралисти, а трети път испанска философия като Хосе Ортега и Гасет или Сервантес и през 90-те години, когато това вече не беше мода, се ориентира към руски автори, руски класически естетици). Това бяха някои от основните течения на дейността му и паралелно с това, разбира се, той беше на ръба да си изпати от системата. По времето на комунизма той успяваше да се спаси, имаше много приятели – те бяха широк интелектуален кръг от Философския факултет. Спасяваха се от непрекъснато грозящата ги опасност от санкциите на комунизма, които според скалата на комунизма си бяха заслужени, а впоследствие не успя да се спаси и си навлече напълно незаслужени санкции от демократичната система, включително анулираха де факто спечелен от него конкурс за член-кореспондент на БАН. Това остана една пълна мистерия, т.е не мистерия, понеже и аз и Здравко сме били не малко време в политиката и си обясняваме тези процеси, но за външен, обективен наблюдател това е хистерия. Интересното беше, че по времето на комунизма баща ми много категорично отказваше да получава поръчки от системата, от статуквото. Беше канен за съветник на Людмила Живкова, което той отказа, беше канен да бъде изпратен посланик в ЮНЕСКО в Париж, което също отказа и благодарение на което аз не научих френски така както можех. Много хора по това време ще кажат “Ей страхотно, отивам, и децата ще научат френски, ще им дам друг път в живота!”, но не, за него това беше абсолютно неприемливо. Колкото и да беше философ и да се занимаваше с абстрактната философска материя, той например много държеше и успя да ме научи да играя шах и от шаха ми останаха трите основни правила. Едното е, че е по-добре да играеш с грешен план, отколкото без план. Второто е никога да не разчиташ на грешката на противника, а третото е, когато противникът ти се кани да ти направи мат, недей да му взимаш пешка в края на дъската, т.е когато се решава съдбата на света, не се занимавай с праха по улицата. Като говоря за студентите и учениците на баща ми, сега в момента има човек, който обитава неговия кабинет – негов студент доц. Иван Колев, който всяка година прави конференция посветена на баща ми и аз наистина съм много благодарен да видя така, че неговото дело остава продължено.

Водещ: Това е интересно, което казвате, защото паметта за него не изтлява, въпреки едно твърдение в книгата на Ивайло Леполски относно как се променят нещата: че по – някакъв начин усилията на просветителите не са продължени

Проф.Попов: Исак Паси правеше особен вид политик – не в партиен смисъл, но през цялата му дейност на преводач, коментатор, издател на западни мислители – това бе една особена политика, която той провеждаше по един изключително деликатен начин. За хора с по – висока чувствителност относно реалностите, в които живеехме, това си беше своеобразен тип интелектуално дисиденство и протест срещу обкръжението, срещу режима, срещу порядките, срещу системата – без той непременно да има такава амбиция или съзнателно да го слага като индивидуална цел. Напротив, той разбираше, че понякога през философия и изкуство и култура има много по – голям обществен и социален, политически ефект отколкото пряката, директна политическа маневра. Той водеше една изключителна политика и освен всичко друго, той бе и един изключителен политик. Когато аз бях студент през 70-те години, той вече имаше свои монографии. Точно 70-те години той започна тази работа по превеждане, коментиране и издаване на текстове от западно-европейската културна история. Аз имам една моя хипотеза – независимо, че той никога не е търсил идентификация с авторите и философите на европейския свят; неговите монографични трудове имат огромен принос в естетиката и културознанието. Аз мисля, че има един изключително важен елемент в неговата политика – това са неговите предговори. Смятам ги за уникални по своя характер малки произведения на духа. Аз там виждам истинската политика на Исак Паси и начина, по който той намира духовни близости и духовна свързаност с авторите, които представя. За мен има една поредица от автори, които той представя и отделно, представя през тях себе си. ( за разлика от други автори, които той представя по същия начин, но без непременно да се чувства, че той се отъждествява) Тримата автори са: Томас Ман, Фридрих Нишце, Хосе Ортега и Гасет. Тримата Ман, Нищце и Ортега се свързват с един много особен интелектуален прогрес и интелектуална критика – така наречената „бенелизирана цивилизация“. Появата на осребрения човек, появата на измерния човек, на неавтентичния човек, която все повече и повече се превръща в субект на историята и която наитина разрушаава ценности и традиции. ТОва е особена тревога. Която тези автори с критическата си рефлексия относно съвременния свят сякаш предупреждават света да се внимава много с един особен тип европеец, който ще се превърне в опасен за ценностите, за декокрацията, за културните традиции тип човек. Аз това виждах още в моите млади години – виждах мисията на Исак Паси. Съзнателно той превежда културно значими неща; той не се занимаваше с ниско – стеблена литература/философия. Неговото просветителско дело не е свързнао просто с преводи. Той се отнасяше много селективно, защото разбираше, че и на Изток и на Запад има страшно много ниско-стеблена литература и менте – философия и неавтентична мисъл, която е популяризирана и се е превърнала във всекидневно съзнание. Затова той държеше да се пази своеобразен интелектуален аристократиъм, като позицията на мъдрец. Исак Паси е завършил право, а всъщност се занимава с философия. Той не е завършил философия и това за мене е много значително. Голяма част от големите философи на 20ти век не са завършили философия. Идват от други полета: на психологията, на психиатрията, на музиката. В този смисъл, те носят една много по-изострена чувствителност, която не е минала през педагогическата образователна машина на стандартизираното и клиширано мислене. Моята представа с избора той да се занимава с философия, да преподава и да пише върху философия, той още в младите си години е имал мисия.

Водещ: Чувстваше ли се вашият баща изтласкан в периферията на философията?

Паси: В никакъв случай. Дори напротив – нямам никакво впечатление, че някой го е направлявал. Не си спомням да е имало някакво официално разпределение – ти ще идеш в естетиката

Водещ: А как тогава е избрал естетиката?

Паси: Плавно. Аз съм бил много малък и нямам спомен за точния му път. Горещо препоръчвам на слушателите, които се интересуват от неговия живот, да прочетат биографията, която написа за него Мария Динкова.

Която  е изключително съвестна, педантична и академично написана биография на човек, който познава баща ми откогато и двамата са били на по 5 – 6 години.

Водещ: Питам Ви точно за биографията на Исак Паси от Мария Динкова, защото тя там отделя специално внимание, цяла глава на Георги Плеханов, и вижда насочването на Исак Паси към философията и естетиката под влиянието на Плеханов?

Паси: Възможно е, не съм свидетел на този период. Впечатленията ми от него са повърхностни, но той не е бил изтласкан тук или там; той активно търсеше конфронтация, когато имаше за какво да се конфронтира – на философския терен се конфрортираше с най-могъщия човек в българската наука – акад. Тодор Павлов ( член на Политбюро) Баща ми беше наследник на Димитър Михалчев, който беше „душманин“ на Тодор Павлов. Баща ми не възприемаше теорията на отражението на Тодор Павлов, която лично на мен ми се струва инфантилна. Много пъти баща ми се е прибирал с думите : „Не знам дали утре няма да бъда уволнен“ Тодор Павлов бе единственият човек в Политбюро, на когото бе разрешено да възразява на Тодор Живков.

Проф.Попов: Теория на отражението бе наистина една профанска теория, без философски коефициент на интелигентност.

Водещ: Тази теория бе вулгарен материализъм, но така или иначе това бе господстваща позиция.

Проф.Попов: Аз имам спомени, че Тодор Павлов оказваше много силно влияние със своята теория на отражението дори в СССР, където го цитираха като някакъв голям класик. Тази битка с Тодор Павлов малко хора я водиха. Професор Паси бе един от тях. Другият бе доцент Аристотел Гаврилов, който водеше битка от гледна точка за разбиране на природата на съзнанието. Аз имах щастието да му стана асистент; той също ми е споделял какви тежки години са били 50-те и 60-те години в тази битка, която са водили сравнително малко хора: Кирил Василев, Исак Паси, Добрин Спасов и други. Една група, която са се „барикадирали“ във философския факултет и са създали една много особена атмосфера на критическо мислене, позволяващо на студентите да намират в тези битки допълнителното основание за небходимостта от критическа философия, мислене и поведене ( включително и морално)

Водещ: Проф. Паси не говори за сблъсъка си с Тодор Павлов, а всъщност е било много тежко

Проф.Попов: Тежко е поради причината, че ако някои от хората са водели някакви теоретични спорове, подозрението към Исак Паси е било с много по – висока степен на опасност; а именно, това е човек с мисия. Властта най-много се страхува от хора, които имат мисия. В този смисъл бих отделил Исак Паси от групата, която изредих преди малко, защото той има дългосрочна кауза. Властта е много чувствителна към такива хора – такъв човек е опасен елемент в системата и трябва много да се внимава с него.

Водещ: На него  и на  Николай Генчев, по време на разделянето на историко-философския факултет, им се откриват досиета. Досието на проф. Паси е кръстено „Скорпион“. Когато питат един от доносниците в университета какви са проявите на проф. Паси, отговорът е: „Има си цел и си я преследва, но няма никой на неговото интелектуално равнище, който да го разбере. Имаше ли усещане за мисия Вашия баща, г-н Паси?

Паси: Ако трябва с една дума да опиша баща ми, думата е „книга“. Той най-много се доближава до това понятие. Имаше своя собствена култура на четене, като имаше книги, които четеше не по веднъж, ( понякога казваше, че книга, която няма смисъл да четеш втори път, няма смисъл да я четеш и първи). Имаше и собствена култура на писане и правене на книга ( в правенето на книга влизат и художественото оформление – той подбираше винаги най-добрия художник. Най-дълго работеше с Жеко Алексиев. Трябваше да избере и най-добрия преводач и на проза и на поезия, най-добрия редактор. Имаше култура на съхранение на книгата. Той подвъзваше книгата, която чете в момента с вестник, като сваляше обложката, за да не се скъса и смачка. По това знаех коя книга чете в момента.

Водещ: А кой беше вестникът?

Паси: Много интересен въпрос. Имаше специален култ към съхранението на книгата. Години по-късно  прочетох в една книга на Достоевски нещо, което може би го е стимулирало. Достоевски пише: „ Да четеш книга е едно, а да четеш книга и да я подвързваш – това е съвсем друго нещо“.

Водещ: Подчертаваше ли по книгите?

Паси: Да, очертаваше по книгите, и книгата беше за него като икона. Можеше да му прилошее, ако видеше една книга оставена разчекната върху масата с кориците нагоре и разтворените страници надолу, или пък не дай си Боже някой да направи ”магарешко ухо” на книгата (прегъването на ъгълчето, за да се отбележи страницата). Затова и винаги си носеше някакъв разделител. Нещо, което можеше да го взриви е да види, че някой е оставил чаша вода върху книгата, която чете. Освен това си имаше и черен списък за хората, които не връщат книгите, които са заели от него. Той не обичаше да дава книги, правеше го при големи изключения.

Сега, на въпроса за вестника. Основният вестник, който се четеше 70-те години у нас беше, разбира се, “Работническо дело”, той беше официален и беше ежедневника, но също се четеше “Поглед”, много се четеше вестник “Народна култура” и той дори беше част от ред колегията на Стефан Бронев в най-ярките години на този вестник. Четеше се също “Литературен фронт”, четеше се “Пулс”. Фактически, у нас се четяха може би седем, осем, девет вестника всяка седмица – едните ежедневници, другите ежеседмичници – и той всъщност ме научи да чета вестници, но това, което научих от него е да чета вестниците между редовете. Няма да забравя един “тест”, който той ми даде – метна ми “Работно дело” и ме попита къде бе уловката. Аз го прочетох отзад-напред, отпред-назад, но не можах да я открия. Тогава той ми каза “Виж едно малко съобщение на 3 страница”, и наистина някакво много енигматично съобщение, че полу-критично, полу-мистериозно за Владимир Костов. Тогава той ми каза, че ще има голям проблем с това и само след седмица избухна скандалът, че Владимир Костов е избягал във Франция и сътрудничи на френските служби, така че четенето между редовете в голяма степен създаде моя интерес към политиката.

Водещ: Стана дума за политика, говорихме и за Исак Паси включително като политик, но в своята автобиография той пише, че нещата, които най-много не харесва и са му дори противни са пустословието и политиката. Вие обаче, Г-н Паси, се насочихте именно към политиката. Как го прие това решения вашият баща?

Паси: Той приема моите решения от най-ранна детска възраст. Първо, аз се колебаех между математиката и физика, но нито той нито майка ми са се опитвали да ме тласкат от тази привидно абстрактна наука към нещо друго.

Аз с политика всъщност се занимавам от 1981г. – тогава бе първата ми визита на конгреса за солидарност в Гданск. Тогава видях всички тези хора, които ме вдъхновяваха след това. Това е било есента на 1981, септември месец и си спомням до ден днешен завръщането ми със самолета от Варшава, в таксито разбрах, че е убит тогавашният египетски президент Ануар Садат. В някаква форма, къде по мека, къде по твърда, къде по видима и къде по невидима политика сме се занимавали винаги и дори този Витгенщайнов кръжок, за който споменах преди малко, е форма на научна политика. Сега, къде е преходът между научната политика, моралната политика и оперативната и партийна политика? Има много тънък баланс и никога не знаеш кога си преминал от едното в другото. Аз при всички случаи преминах от едното в другото. През 85г, около Възродителния процес, си присвоих един псевдоним – Сюлейман Техликили,  но той гледаше на моите занимания като на хоби. След това, като станах депутат, това му се стори унизително за човек, тръгнал по пътя на науката.  В последствие бях реабилитиран в неговите очи. Когато Царя ме покани за външен министър, баща ми каза : „Е, добре, външен министър може“ Иначе баща ми ходеше като хипар –  с джински, с дълга коса, с пуловер.

Водещ: Да, първият човек с джинси в университета.

Трудно ми е да кажа как баща ми е стигнал до естетиката, но е тръгнал от изкуството. Дори в неговите архиви намерихме пиеса, която той е писал в ранните си години, още докато е работел в Пловдив. В последствие беше в художествения съвет на Сатиричния театър. Любовта, интересът, разбирането на изкуството е това, което го е тласнало към естетиката.

Проф.Попов: Може би вдъхновен от тезата на Достоевски, че красотата ще спаси света.

Водещ: Аз знам за една Ваша опера, в която сте пял през 1984г. Деян Деянов е бил либретист.

Проф. Попов: Да, занимавахме се с много работи, от които голяма част съм забравил. Това, което трудно ще забравя е събитието в двора на СУ през май 1987г, където беше и първата манифестация на поета-дисидент Петър Манолов. ( това беше политическа проява; Петър Манолов бе пуснат да чете поемата си „100 кръпки“  по едно големи високоговорители – това бе заклеймяване на комунизма, фашизма, диктатурата) Не получих нито санкция, нито поощрение. Баща ми много вярваше, че аз сам ще си намеря пътя.

Водещ: Като заговорихме за политика, нека заговорим за закон „Банев“, който засяга точно човек като Исак Паси и не само? ( хора били алтернатива на режима) Неговите колеги как приеха цялото това нещо?

Проф.Попов: Този закон беше тотално неадекватен, спрямо областта, за която бе предназначен – а това е сферата на образованието. Той бе приет първоначално с насмешка като произведение на хора с много ниска политическа култура и нереализирани в тези професионални образователни дейности. След това от насмешка, пренебрежение и снисхождение, това се видя и като много сериозен проблем, който постави на изпитание цялата система на образованието. Водещите интелектуални лица на нашата образователна система, особено в сферата на хуманитаристиката, една много деликатна и много чувствителна сфера. Заради някакви детайли от биографията на тези хора, които в една или друга степен, дори и не по своя собствена воля, са имали някакъв ангажимент към комунистическата система, да бъдат отстранени по толкова безпардонен начин, си беше наистина голямо унижение и разочарование. Не знам какво е било в душите на тези хора, но така по реакциите на проф. Паси и на други хора, това беше една ужасяваща душевна ситуация – страхотно безобразие

Паси: 80-те години, докато бях в математическия факултет на БАН, аз умишлено не членувах в Проф-съюза. ( в закона пишеше, че членуването е доброволно) Непрекъснато идваха партийни секретари да ме убеждават да членувам в профсъюза. Същите тези хора впоследствие станаха лидери на СДС в математическия институт. Когато бях в процедура на хабилитация, тъй като имах абсолютно всичките необходими изискуеми от закона реквизити, и те трябваше да ме журират на този конкурс обаче гласуваха против всички обективни материали и казаха: „ Ти, когато престанеш да се занимаваш с политика, тогава ела пак да кандидатстваш. Едно, защото бях подписал конституцията 1991г, която те смятаха за предателска; тези същите, партийните секретари на БКП в математическия факултет, започнаха да ми обясняват, че аз не съм достатъчно голям демократ.

Проф.Попов: Това е и парадоксът, свързан с клаузата на баща ти. Той през цялото време се е борил срещу осреднения човек и на него му се случва след промените същият този осреднен човек да го удари със своята посредственост. Има една чудесна книга на Хана Аренд „Баналността на злото“ -изключителна книга. Ние виждахме тази реалност на баналността, която е в основата на най-зловещите неща, които са станали в историята ни.

Това е същата, всекидневна осреднена баналност, която си сменя дрехите във всякаква ситуация.

Паси: Наистина баща ми беше абслютен анти-популист. Популизмът го възмущаваше и отвращаваше. Не знам дали е свързано, но той беше и абсолютен атеист.

Водещ: Той има един спомен за това кога е престанал да вярва в Бога. Когато е трябвало приет закона за защита на нацията и той се е молел на Бог. Изпитвал го е така да се каже: „ Боже, моля, нека не бъде приет този закон“, но законът е бил приет. Казва: „Тогава престанах да вярвам в Бога“.

Паси: Баща ми не вярваше в изкуствени авторитети, като Бог е един от тях. Вярваше в науката, в природното развитие на човека и беше абсолютен републиканец. За разлика от дядо ми, който бе от демократическата партия.

Водещ: Как прие работата Ви с Царя?

Паси: Той гледаше на Царя като на съвсем нормален човек, който идва по нормален начин и печели по нормален начин изборите, прави нормални неща в една държава. Впрочем и самата политическа кариера на Царя в последствие се превърна в жертва на войнстения популизъм. Това беше предвесник на популизма в Европа. Това, което стана през 2016г с Брекзит в Англия и избирането на Президента Тръмп в Америка – това са поредните манифестации на световния популизъм, срещу когото баща ми винаги се е противопоставял, особено в неговите локални, национални, институционални, факултетски или университетски форми.

Водещ: В края сме на нашето предаване, какво винаги не ни стигна времето, но може ли да стигне за един толкова  пълноценен, пълнокръвен, пълносмислен живот

Проф.Попов: Аз смятам, че не е възможно.

Водещ: Сега един въпрос и към двамата ми гости: Каква поука си извадихте от общуването си с Исак Паси, проф. Попов?

Проф.Попов: Аз съм го споделял и на други места. За мен една от най-ценните и най – важни черти н а Исак Паси, най – важната следа, която той е оставил в моя опит, и надявам се в опита на моето поколение, е че високата интелигентност върви задължително с високата почтенност. Проф. Паси беше демонстрация на това. Колкото го уважаваш този човек, за неговата висока интелигентност и интелектуална позиция, за неговите интелектуални постижения, толкова повече виждаш у същия този човек една много висока почтеност. Той го показа в живота си. Аз мисля, че всички, които сме свидетели на неговия живот и на неговото дело, той е държал във всевъзможните ситуации, като един почтен човек. Той остана верен на идеята за почтеността, достойнството на интелектуалеца, за морала, който трябва да съпровожда всеки, който се занимава с интелектуални материи.

Водещ: Цитирате една мисъл на Новалев, която и Исак Паси е обичал да цитира.

Проф.Попов: Да, то е по-скоро свързано с това, което вие преди половин час попитахте относно избора му да се занимава с естетика. Той също не е случаен избор според мен и това се вижда по начина, по който се осъществява неговото собствено творчество.

И собствена преподаватеска дейност. Изборът на естетическото е избор на художественото, изборът на поетическото. Той наистина имаше една любима фраза на Новалис, която е свързана и с немския романтизъм – „Колкото нещо е по-поетическо, толкова то е по истинно“. Тази връзка на истината с поезията с изкуството с културата беше водеща по линия на самия Исак Паси. Той разбираше, че истината може да бъде утвърдена, не през някаква директна, брутална позиция и реакция, а през тази изкусна, художествена материя на символичното, на образа на книгата, на словото, което всъщност има много по-голям достъп до реалността и дори пренася реалността през своята форма отколкото това директно, брутално нахлуване.

Паси: Баща ми смяташе правото и закона за нещо свещено и винаги ме е обучавал, че законът трябва да се спазва, защото е приет, а не защото е хубав или лош. Това го тласкаше винаги, когато е могъл, да подаде ръка на хората, които бяха незаконно нападани. Той подаваше ръка и на Асен Игнатов, на д-р Желю Желев, на Ахмед Доган, Симон Варсано. Той винаги защитаваше това, което ме е учил, че е правилно. Той в никакъв случай не беше революционер и не искаше да изглежда като такъв – той беше еволюционист. Той имаше такъв мащаб на дейността си, че смятам, че неговата еволюция малко и полека доведе до революция. Това е вътрешното ми усещане и смятам, че това беше един много осмислен живот и днес той би трябвало, ако ни слуша и гледа от горе, да бъде доволен от равносметката на живота си. До този извод съвсем спонтанно стигнах след като гледах предаването преди няколко месеца “Нощни птици” на Искра Ангелова. Чух различни гледни точки относно неговата дейност, но дори само фактът, че аудиторията в университета, в която той е чел лекциите си, е кръстена на негово име ( това стана по времето на ректора Иван Илчев), говори, че той получи оценката, която заслужаваше.

Водещ: Ами, с това да приключим уважаеми слушатели, със справедливата и заслужена оценка на делото на проф. Исак Паси. Това беше днешното издание на “Премълчаната история”. Говорихме за един изключителен човек с неговия син Соломон Паси и с проф. Здравко Попов. С пожелания да изпълните вашия живот пълноценно и с висок смисъл, което става с упорит труд и всеотдайна целеустременост.

Ако искате да чуете цялото интервю, моля, последвайте следния линк.

Източник: БНР.