Соломон Паси: Проектът НАТО-ЕС беше гигантско национално усилие
02/04/2019
2 април 2019 г., Агенция „Фокус“

– Г-н Паси, през март се навършват 15 години от членството на България в НАТО. Вие пръв поставихте този въпрос през август 1990 г. Какви са спомените Ви от онова време, в което много хора определяха като утопия мечтата на бъдещия Атлантически клуб в България да напусне Варшавския договор и да се присъедини към НАТО?

Годините на Великото Народно събрание бяха години на ентусиазъм, градеж и много мечти. Повечето от тях като че ли постигахме, но сега се нуждаем от нови и по-амбициозни мечти. И оттук идва общественото неудовлетворение — от липсата на активни национални стремежи и копнежи, които да ни мотивират.

Щастието е в пътя и вървежа към щастието, а не крайната спирка на пътешествието, в която пътят вече е свършил.

В Атлантическия клуб раждаме нови и нови проекти, търсещи щастието в бъдещето на Европа и света. Но често самата Европа не работи за своето бъдеще, а за оцеляване на своите лидери, което се надявам да преодолеем с помощта на технологиите.

– Кои бяха партиите и личностите, които тогава най-първи подкрепиха идеята, и кои беше най-трудно да бъдат убедени?

Спомените са субективна и често илюзорна материя. А и, както Ви казах, аз засега се ориентирам към планове за бъдещето, а не към мемоарите.

С тези уговорки бих споменал някои от най-най-най-най-първите подкрепящи фактори, които дадоха маята за подквасване на идеята НАТО—ЕС:

  • първите двама души — депутатите от СДС Иван Пушкаров и Любомир Иванов, днес Президент на Фондация „Манфред Вьорнер“;
  • първите две партии — Зелената (от СДС) и ДПС (с председател Ахмед Доган);
  • първата институция — президентската, олицетворявана от д-р Жельо Желев, който вмести дългосрочния национален приоритет в крилатата фраза от 6 думи:„България — член на всички европейски структури”, в президентския екип имаше много компетентни атлантици;
  • първият външен министър — Виктор Вълков (поканил първия генерален секретар на НАТО у нас);
  • първият журналист, повлиял мащабно на нацията — Иван Гарелов (г-н Панорама, инициирал Комитета „Кувейт”);
  • първият вестник, отпечатал интервю — в. „Българска Армия”;
  • първият вестник, застанал 100% редом с нас — Репортер 7 на Бинка Пеева;
  • първият американец — дипломатът (днес посланик) Род Муур;
  • първият генерален секретар на НАТО — Манфред Вьорнер;
  • първият жив Бог — ХIV Далай Лама на Тибет;
  • първият светец — папа Св. Йоан Павел II;
  • първият цар — Цар Симеон II;
  • първият атлантически клуб отвъд НАТО — българският!

Със сигурност пропускам мнозина…

Разбира се, проектът НАТО-ЕС беше гигантско национално усилие с множество ключови носители в решителни моменти. И Филип Димитров, формулирал мотото “България — нормална държава!”, и Иван Костов (с първия пълен премиерски мандат), и разбира се, Петър Стоянов, формулирал точно когато трябва “цивилизационния избор на България”, и Стефан Софиянски бяха на поста си, когато бяха много нужни на нацията. Имаше мнозина, които подкрепяха идеята безшумно и много експертно: Илко Ескенази, Станислав Даскалов, Марио Милушев… Да не забравяме армията от експерти, дипломати и военни, без които щяхме да сме като на глинени крака.

Специална роля играха хората, които промениха БСП — сред първите бяха Драгомир Драганов, Ирина Бокова и в огромна степен Елена Поптодорова, която и до днес остана по професия атлантик — с душа, мозък и сърце. Заслужено удовлетворение за всички тях беше щастливото обстоятелство, че именно Сергей Станишев стана първият български премиер от ЕС.

Като започнем с поколението на първопроходците, инициирали процеса, минем през поколението, подквасило националния консенсус, стигаме до третото политическо поколение, провело решаващата фаза от преговорите със САЩ, НАТО и ЕС, при това в непознатата за света и напълно враждебна международна среда след 11 септември 2001: екипът на НДСВ, съставен и ръководен от премиера Симеон Сакскобургготски през 2001–2005.

Но ще завърша с това, с което започнах този отговор — човешките спомени са илюзорна материя с променлива геометрия и през годините се превръщат в спомени за спомените за спомените…

– Каква равносметка трябва да си направим сега, когато честваме 15-годишнината от присъединяването ни към НАТО? Каква според Вас щеше да бъде съдбата на България, ако това не се беше случило?

Политиката и животът, за разлика от съвременните телевизори, не връщат програмата назад. Сценариите през 1989 – 1990 бяха разнообразни и повечето от тях неблагоприятни, включително онези за Югославия и нейните производни днес държави, като Украйна или дори като Сирия.

Но нямаше сценарий „България-Швейцария на Балканите”, с която утопия на неутрализма тогавашните популисти опитваха да заслепят избирателя. Днес никой не помни националния ни репутационен проблем, произтекъл от атентата срещу папа Св. Йоан Павел II през 1981. През 1990 все още трябваше да се справяме с него, което стана кауза на Атлантическия клуб. И не е случайно, че само броени месеци след като с папската визита преборихме това тежко наследство, през 2002 извоювахме поканата за НАТО и датата за членство в ЕС. Смятам, че от 1990—2007 извлякохме максимума от даденостите. Но след това като че ли забуксувахме.

– Може ли да се каже, че приемането на България в НАТО е било решаващо и за приемането ѝ в ЕС?

От 2001 – 2005, в атмосферата на 9/11, ние вече добре знаехме, че провал с НАТО щеше да повлече провал и с ЕС. Но успехът с НАТО съвсем не беше достатъчно условие за приемането ни в ЕС, което без лидерството на Царя нямаше как да подпишем на 25 април 2005.

– Какви са подводните камъни в днешните отношения НАТО-ЕС и как може да се осигури по-тясна връзка?

Основното препятствие пред развитието на Запада съвсем не е подводно, а стърчи и е видимо отвсякъде. Това е базираният на неграмотността популизъм. А той се дефинира като даване на напразни надежди на избирателите, които не са обучени да ги преценят и отсеят от истински възможното. И така те гласуват за своите персонални утопии, които се превръщат в национални трагедии. Вижте Брекзит! Но Атлантическият клуб е открил лек и срещу това: информираната, i-демокрацията на компютърно проверения избор. Вижте моята TEDx лекция в ЮТюб.

– Тази година се навършват и 70 години от създаването на НАТО. Какви са съвременните предизвикателства пред Алианса?

Алиансът трябва да преформулира целите си: от запазване на мира в Европа (което правим успешно вече 70 години) към опазване на мира в целия свят. Но мисля, че Алиансът все още не се е сдобил с лидерите си, които да го водят натам.

Впрочем, през последните дни дойде една окуражаваща новина, която Атлантическият клуб отдавна предвижда: президентът Тръмп покани първата латиноамериканска страна — Бразилия — в НАТО. Ако европейските лидери и самата Бразилия надмогнат стереотипите на мисленето и това стане, такова развитие има капацитета да трансформира и НАТО, и донякъде ЕС в глобални организации, от което добрите по света печелят.

– Вие сте президент на Атлантическия клуб в България, който през 2019 г. навършва 28 години. Какво успя да постигне той през тези десетилетия и какви цели си поставяте занапред?

Едва ли нещо бихме постигнали без енергията на нацията. Но в списъка на преминатите дотук километрични стълбове влизат: НАТО, ЕС, първата папска визита, принос към присъствието ни на Антарктида, общо за ЕС зарядно за GSM, свободен WiFi тук-таме в Европа, космическо законодателство, Генотоксичен детектор, мобилна SOS апликация…, ако читателят влезе в нашия сайт, ще види повече!

Ако искам да видя нова посока, към която лидерите водят нацията ни, това е: България — член на Г-20. Е, ако Атлантическият клуб трябваше да изпълнява тази задача, щяхме да попитаме: “А защо не Г-7?”. Един народ е толкова голям, колкото са големи мечтите му…

Източник: Агенция „Фокус“.Назад

Още ново около нас

Предстоящи събития