Апология за размаха на Желю
От близо две десетилетия се самоподканям да си избистря и определя ролята на един забележителен българин, патриарх на демокрацията в следвоенна България и първи свободно избран президент в 13-вековната ни история: д-р Желев, наричан от съвременниците си Желю. Мисля активно по темата от 1997 когато приключи вторият му президентски мандат. Вероятно след няколко десетилетия или век изследователите на краха на европейския комунизъм ще поставят името на д-р Желев – в ред, пропорционален на тежестта на страната ни – редом с Хавел, Валенса, Горбачов и Елцин… Впрочем височината на международния пиедестал на един държавник зависи и от стъпалото в иерархията от национални герои, което собственият народ му отрежда.
Дадох си сметка, че съм в дълг към него едва след неговата кончина. Законът за бившите президенти от 2003, за който се бяхме сражавали в парламента след края на мандата на президента Стоянов, предлагаше едно скромно, но все пак някакво уважение от нацията към нейните предишни държавни глави. В този закон обаче бяхме пропуснали, че дори и експрезидентите са тленни, поради което той не защитава тяхното нетленно наследство – книжно, документално, интелектуално и политическо, както и техните библиотеки и фондации. След като се провалих в опитите си да убедя институции и лидери да допълнят закона адекватно, реших, че поне трябва подредя спомените си за този мъж на перото и духа във вид, удобен за отпечатване.
Д-р Желю Желев може да бъде изследван от много перспективи: като учен, дисидент, политик и държавник, президент (защото не всеки президент е държавник!), човек и приятел … и неговите бъдещи биографи имат богат материал във всяко от тези отношения. Ограничавам се тук само до част от професионалното му измерение на държавник-визионер, какъвто съм го видял от близо или по-далеч в общата ни работа. Съвременният читател може да се сепне при някои исторически аналогии, които правя – макар и с ясната застраховка, че те са фон и илюстративен, а не доказателствен материал. И опитвам да погледна към делото на д-р Желев от дистанцията на бъдещия читател, за когото подробностите около хан Аспарух, цар Борис III и президента Желев ще са еднакво избледнели. Положих максимални усилия да извадя себе си извън този текст, за да не го превръщам от очерк за Желю в очерк за себе си, но спойката на общите ни действия и най-вече разбирания често ме проваляше в това ми благородно намерение.
Последната ни среща с д-р Желев беше през декември 2014 в офиса на Атлантическия Клуб, когато президентът почете Общото събрание на Клуба, чийто съосновател и почетен директор той е още от 1990. Придружаваше го дъщеря му Станка. Помолихме го да ни каже нещо и той ни занима с тема, която винаги го е вълнувала – разпускането на СССР. До последния си ден Желев не спираше да изследва и твори. Но той беше измежду малцината в дясно-либералния спектър у нас, умело съчетаващи два стремежа, които обикновено разделят представителите на тази политически култура: прагматично изграждане на бъдещето и просветителска битка с комунизма.
Това, че д-р Желев беше далновиден държавник в международните дела, за някои беше невидимо, а за други – необяснимо. Нито абстрактното му философско образование, нито непринуденото му поведение и разбираемият му език, нито родното му и недотам космополитно Веселиново подсказваха размаха му на глобален мислител. Тайната на Желювия мащаб беше в една проста европейска визия, която за едни е логически закон, за други е утопична мечта, а за него – инстинктивно следвана логика и мечта: бъдещето на Изтока е Западът. Тази елементарна закономерност, която мести денонощно и Слънцето по небосклона, ръководеше и Желю, и неколцина от нас, негови съратници в раждащия се СДС.
Помня личен разговор с президента от 1990. С крилатия си лозунг от шест думи „България – член на всички европейски структури!” Желев формулира визионерска програма за развитието на страната ни, която – уви! – ще е валидна още дълго занапред. След НАТО и ЕС, все още остават зад хоризонта много по-постижимите: Еврозона, Шенген, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), Европейската космическа агенция… – все необходимости, без които България няма как да се класира в различни европейски А-групи.
Тази Желева визия, споделяна тогава от малцина имаше множество противници в БСП (съвсем разбираемо), но и в СДС – достатъчни по брой и гласовитост. БЗНС „Никола Петков”, Зелените и ДПС бяха единомишленици с президента. Опонентите ни най-често се обединяваха под едно още по-кратко и по-разбираемо мото: „България – Швейцария на Балканите”. То си беше – и по икономически, и по политически, и по математически съображения – амалгама от неутралистичен утопизъм и романтичен популизъм, но като такава беше галеща слуха риторика. Днес – от висотата на натрупания национален опит – лесно виждаме, че европейските политики се правят в европейските А-групи, а не в Швейцария, където те само се изпълняват. Но в зората на демокрацията у нас се лансираха всевъзможни причудливи или утопични блянове.
Друга такава химера беше облечена в лозунга – „България на три морета”, който беше толкова непригоден към реалностите на глобализацията, че ставаше абсурден до степен на реалистичност. И ние успяхме да постигнем една негова далеч по-ъпгрейдната форма, на което се спирам по-долу.
Д-р Желев беше избран за президент на 1 август 1990. На следващия ден започна окупацията на Кувейт от Саддам Хюсеин – първото глобално предизвикателство след падането на Берлинската стена. Кой ли можеше да предположи на 2 август 1990, че избраният вчера български президент ще превърне това предизвикателство от криза в уникална възможност да смени коловоза, върху който България бе прихваната през предишния половин век!
Историята, която аз знам и помня е следната: Шепа български депутати, водени от д-р Любомир Иванов, депозирахме във ВНС на 5 септември проекторешение за включването на България в международната коалиция, организирана от президента Джордж Буш за освобождението на Кувейт от Саддам Хюсеин.
Поради далечна командировка на Любо, по предложението пред парламента трябваше да пледирам аз – на 26 септември. Тази инициатива – донякъде поради своята непосредствена актуалност – звучеше не само абсурдно, но и доста плашещо за широката публика, дори на фона на моето скандално искане от предния месец за напускане на Варшавския договор и присъединяване на България към НАТО *[1]). Кувейт беше истински пареща тема през 1990: САЩ се бяха изтеглили от Виетнам едва преди 15 години, а СССР от Афганистан – преди една, и спомените у нас, а и по света бяха болезнено пресни. Същевременно, множеството български работници в Ирак, потенциални заложници на безумеца Саддам, правеше тази глобален ход – особено, ако не е добре обмислен – и обективно рискован, и обществено неприемлив.
Желев, с когото бяхме обсъждали инициативата, беше принципен привърженик, но не ни беше разкрил непосредствения си план за действие по нея. Мнозина от депутатите, спонтанно симпатизирали на членството в НАТО абдикираха от офанзивата ни за Кувейт. А някои дори ни заплашиха с масови пацифистки демонстрации. Тогава разбрах, че политиката изобилства от гратисчии: хора склонни да тръгнат към някаква цел, със съзнанието, че няма да платят цената за постигането ѝ. Аз си спечелих за пореден път славата на екстремист и ястреб *[2]) и се превърнах в единствената (но само за няколко дни!) мишена на унищожителната обществена критика… *[3])
Докато се пържех в огъня на противниците си, аз въобще не подозирах, че ден по-рано, на 25 септември, върховният главнокомандващ д-р Желю Желев по време на посещението си в Държавния департамент на САЩ споделя – очевидно конфиденциално! – същата идея със своя домакин Лорънс Игълбъргър. Според Димитър Луджев – участник в срещата – именно там, на място, е поискана среща с президента Буш, за която домакинът е обещал да съдейства. Вероятно заради важността на предложението на Желев срещата му с Буш е била организирана светкавично – за 28 септември – и след нея планът на Желев става обществено достояние. Тази манна небесна, долетяла към София отвъд океана, беше за мене като родилно облекчение, а мишените на обществения жупел вече бяхме станали две!
През 1990 дотогавашните ни съюзнически разузнавания започваха да се превръщат в чужди, а вражеските – в партньорски. Но и едните, и другите вероятно са докладвали в столиците си, че парламентарната ми реч в София, вклинена в перфектния тайминг между двете срещи на президента Желев във Вашингтон, е резултат от ювелирно тактическо планиране в лагера на СДС, съпроводено от репетиции и тренировки. Комичната истина е, че нямаше нищо такова – съвпадението на акциите беше случен ефект от хаоса, характерен за прохождащия СДС, ненавършил още и годинка. Е, разбира се, и следствие от единодействие на единомишленици.
Според един от тях – ген. Стефан Димитров, Желев е смятал, че присъединяването ни към коалицията от демократични държави ще е важен аргумент за бъдещото ни трайно приемане в тяхното семейство.*[4]) Желев беше обмислял присъединяването ни към коалицията и във военно-технически детайли и успя да го превърне в държавна политика. Той подтикна Великото народно събрание към това трудно решение. (ВНС – за разлика вероятно от Желев – още нямаше представа, че Варшавският договор ще се разпусне, а разпадът на СССР се очакваше само от единици.) Решението на ВНС беше подготвено от работна група съпредседателствана от проф. Александър Янков (БСП) и д-р Любомир Иванов (СДС) и прието по някаква междупартийна процедура с политически консенсус, но без гласуване, на 26 октомври 1990, като че ли за подарък за годишнината от събитията в градинката пред „Кристал”.
За командир на българския контингент (батальон) беше определен полковник (впоследствие генерал) Стефан Димитров, но операцията „Пустинна буря” завърши мълниеносно, преди контингентът да бъде подготвен за заминаване. *[5]) Това техническо отсъствие от бойното поле остана пренебрежим детайл: България за пръв път в историята си стана съюзник на САЩ *[6]) и беше поканена на парада на победата на 20 юли 1991 в Далас. Тази повратна точка се превърна в крайъгълен камък за новата външна политика на България, която следвахме през следващите 25 години, а вероятно ще следваме и в обозримия времеви хоризонт напред.
Президентът Желев ни съюзи за пръв път със САЩ, което може да изглежда за днешните поколения като business as usual. Защото за 26 години след 1990 ние имаме заедно със САЩ вече 5 спечелени съюзнически акции (Кувейт, Косово, Афганистан, Ирак, Либия), изградихме съвместни временни военно-въздушни бази у нас (след 9/11 за Афганистан и Ирак), съюзихме се трайно в НАТО и създадохме постоянни българо-американски военни бази у нас (през 2003-2006).
Но инициирането на съюз със САЩ в България през XX в. беше опасно начинание. Такъв опит е известен, от юли-август 1943 (историците вероятно ще уточнят, че е заченат и по-рано). Паралелно с откъсването на Италия от хитлеристката Ос на 25 юли 1943 американското военно командване планира подобно откъсване и за България. В меморандум *[7]) от ген. Уилям Донован до ген. Дийн от 2 август 1943 подобен сценарий е описан доста ясно. Цар Борис III е изрично визиран в документа като първия от възможните съюзници на американците у нас в реализирането на този план. (Има обаче и достатъчно други основания – включително и заради очакваната развръзка от войната – да допускаме, че през 1943 цар Борис е залагал на следвоенна ориентация към Запада пред опасностите от съветската окупация, известни му още от 1917.) Подобна мащабна преориентация на България би била малко вероятна в отсъствие на авторитетен държавен глава, което пък е бил реалистичен мотив в Кремъл за неговото отстраняване. И така идваме до едно от правдоподобните обяснения за неразгаданата смърт на Царя на 28 август 1943, за която екс-шефът на Руското външно разузнаване Евгений Примаков казваше при срещите си в България: „Търсете в архивите на Кремъл!” *[8])
Но и без да се връщаме към цар Борис III, множество са историческите доказателства и в по-ново време, че откъсването от орбитата на съветския комунизъм или опълчването срещу него беше рисково, а понякога и фатално. Нашето поколение помни и прокуждането на Солженицин от СССР през 1974, и убийството на Георги Марков през 1978, а са пресни и спомените за преследваните англо-американски „шпиони” от Народния съд и „народната” власт след войната. А военни действия се водят и до днес за запазването в московския политически периметър и на Южна Осетия, и на Абхазия, и на Крим, а предстои да видим къде още и занапред… Затова, без да преувеличаваме дълбочината на аналогиите, трябва да признаем на д-р Желев – редом с ясната цел и добрата му реализаторска тактика – и политическа и физическа смелост, с които той ни съюзи със САЩ в условията на пълна информираност за персонално поетите рискове.
Така през 1990 д-р Желев става първият български държавен глава в 87-годишната история на дипломатическите отношения със САЩ, който се среща официално с американски президент. Желев зачева, а впоследствие и затвърждава – в историческа декларация, подписана между него и президента Бил Клинтън през 1995 – перспективата за общо атлантическо бъдеще, жалонирано от редовните двустранни президентски контакти.
През август 1991, около пуча срещу Горбачов в СССР, президентът Желев има още една възможност да демонстрира блестяща външнополитическа реакция: той е единственият президент, успял да телефонира и предложи подкрепа на руския си колега Борис Елцин в Москва – основен опонент на метежниците – и то в реално време, докато метежът се вихри с пълна сила. (За този епизод пиша по-долу.)
Първи за Кувейт, първи в пуча, първи с Буш... Толкова ли е важно да бъдеш първи? Този въпрос ще си зададат мнозина от по-младите ни читатели и изследователи на ранната пост-комунистическа демокрация у нас. И ще са прави да ни попитат: днес България е част от евро-атлантическото семейство и оценките по фундаментални геополитически въпроси обичайно се формират от този семеен съвет. През 1990–1991, обаче, както и през целия XX в., дали си сред първите или последните заклеймили някоя престъпна неправда, все още беше лакмус за цивилизационна принадлежност на държавника и държавата му.
За илюстрация ще дам четири любопитни примера. През 1939 Хитлер напада Полша на 1 септември и Великобритания ответно му обявява война на 3 септември в 11:00 часа, а Франция – само няколко часа по-късно – в 17:00. Това наглед дребно забавяне на французите, обаче, задълго напред създава представа – особено у поляците – за различната решителност и непоколебимост на двете приятелски правителства. *[9])
След пуча срещу Горбачов дори стожери на световната демокрация като президента Митеран – европейски покровител на Желев, поне от историческата им закуска в София през януари 1989 – е подложен на вътрешна критика от опозиция и преса за своята забавена или неадекватна реакция към пуча, като за положителен пример са сочени други държавни глави, като Желев.
И в двете ми официални визити по покана на китайската държава моите домакини започваха срещите ни с любезни благодарности към България, че е била втората държава в света, признала през 1949 Китайската народна република. Аз вежливо уточнявах, че тъй като СССР вече не съществува, може спокойно да смятат, че сме първата. Усетих голямата сила на отдавнашните жестове в дипломацията през 2001, когато в телефонен разговор с моя китайски колега поисках и получих по-благосклонно отношение към нашата кандидатура за Съвета за сигурност на ООН. Понякога наглед дреболии или позабравени факти в дипломацията могат след години да се окажат безценно наследство, каквото Желев остави в изобилие на следващите поколения.
Мнозина от посетителите на Анкара вероятно днес се чудят защо на най-престижния булевард „Ататюрк” се помещават само няколко привилегировани посолства! И защо българското е сред тях – дали сме го получили с „връзки”, защото Ататюрк е бил военно аташе в София или пък защото е имал приятелка българка? Не, не затова! Историята обяснява: енергичният лидер на Турция Мустафа Кемал Ататюрк, който превръща имперския османски султанат в модерна светска република и премества столицата от Истанбул в Анкара, заявява, че първите страни, които признаят младата република ще получат място за своите посолства на въпросния булевард в новата столица. И България е била достатъчно далновидна да се нареди сред тях.
Да, историята – за разлика от съвременниците – се вълнува от това кой е първи! И така, статистиката сочи, че в националната ни история президентът д-р Желю Желев е първият действащ държавен глава, който е бил официално приет или посетен от всекиго в следния внушителен списък (а той може и да бъде продължен):
*) американския президент (Джордж Буш)
*) втори американски президент (Бил Клинтън)
*) френския президент (Франсоа Митеран)
*) британския премиер (Джон Мейджър и Маргарет Тачър, макар екс-премиер)
*) обединителя на Германия (Хелмут Кол)
*) първия руски президент (Борис Елцин)
*) единствения президент на СССР (Михаил Горбачов)
*) легендарните си колеги и съратници Лех Валенса и Вацлав Хавел
*) монарха на демократична Испания (Хуан Карлос)
*) президент на Италия (Луиджи Скалфаро), след атентата срещу папата от 1981
*) израелски президент (и Хаим Херцог, и Езер Вайцман)
*) император Акихито (Япония)
*) президента на Южна Корея (преди 1990 България има дипломатически отношения само със Северна Корея)
*) генерален секретар на НАТО (Манфред Вьорнер)
*) папа Йоан Павел II, към когото отправя първата покана за посещение у нас (реализирано през май 2002)
*) Далай Лама на Тибет. През 1991, президентът Желев официално прие в резиденцията си XIV Далай Лама на Тибет – акт, който показваше, че Желев или не е имал култивираната от комунизма у повечето от нас автоцензура, или доста бързо се е отърсил от нея.
Всяка от тези срещи дава нов сюжетен поток за бъдещето на България, но не бих фетишизирал никоя отделно взета от тях. Всички те, обаче, слети в общ водосбор, преместват атлантово България обратно в Западната геополитическа хемисфера, което се извършва по времето и с решаващата роля на президента Желев.
Д-р Желев беше локомотив към НАТО и ЕС, но знаеше, че first things first. През 1991 президентът много предвидливо започна международната ни интеграция с членството на България в Международната организация на Франкофонията. Това осигуряваше национална биография, а и засилваше френската подкрепа занапред. *[10]) Президентът имаше яснота за националната ни глобализация, но не смяташе себе си за енциклопедичен експерт по всеки неин аспект. Той се доверяваше на конкретни свои сътрудници по отделните писти. Желевият мотор за франкофонията беше Райна Карчева, която заразяваше със своя ентусиазъм и президента и всички във видимия периметър около президентството.
Членството в Съвета на Европа беше осъществено доста бързо от триадата президент – премиер/правителство – председател на парламента Стефан Савов, който беше отколешен радетел на тази кауза. Българският флаг се издига пред Съвета на Европа в Страсбург на 7 май 1992. Макар ООН, СЕ, ОССЕ да са арени на разгорещени, понякога ожесточени политически битки между държави или партии, членството на България в организации, в които членуват и Западът, и Москва, е обикновено консенсусно у нас. Консенсусните каузи – тези без противник у дома – изглеждат понякога скучни, но те са част от задължителната програма, без която националният прогрес е немислим. Днес възприемаме Съвета на Европа като рождена даденост (макар нито той, нито ООН да са), но той – заедно с Франкофонията – беше един от първите километрични камъни по пътя ни към ЕС.
Преговорите на България по Европейското споразумение за асоцииране с Европейските Общности и страните членки започват през същия м. май 1992. Тези преговори се водеха от незабравим екип, в който изпъкват имената на вицепремиера Илко Ескенази (първият наш главен преговарящ), Станислав Даскалов (ръководител, впоследствие външен министър) и Бисерка Бенишева и той постигна професионалния максимум в преговорите. *[11]) Докато работех по този текст научих, че Желев се е интересувал лично детайлите по тези преговори, което очевидно е бил допълнителен мотив за екипа ни. *[12])
Европейската перспектива на България беше постулирана с Решението на ВНС от 22 декември 1990 за присъединяване на България към Европейските Общности (забележете, че тогава ние още сме НРБ, а ЕС е ЕО!), което инициирахме – водени от д-р Любомир Иванов – група атлантици от Зелената партия*[13]). Перипетиите и капаните по пътя до заветната цел – Договора за присъединяване от 25 април 2005 – бяха безбройни и в четирите години, в които аз взимах или формирах решенията, се доверявах на оценките и съветите на Станислав и Бисерка, които са били експертна опора от зародиша на преговорния процес. Правителството на Симеон II проводи Бенишева като наш посланик в Ирлания по време на ключовото ирландско председателство на ЕС през 2004, с което финализирахме преговорите за присъединяване към ЕС. А с министър Станислав Даскалов и д-р Желев имаме друг любопитен епизод, описан по-долу.
България от край време е имала държавни глави, които са провиждали в своята епоха, в своя контекст и със своя сентенция простия интуитивен принцип на Желев „България – член на всички европейски структури”. Петър Стоянов наричаше това „цивилизационен избор”, Симеон II – смяна на чипа, а за Аспарух – който с известно приближение може да бъде нарочен за първия ни евроинтегратор – нямам лични спомени, уви! Но като се започне от Аспарух, Борис I, Калоян (отпреди османската окупация), минем през монарсите на Третото българско царство и стигнем до Желев, Стоянов и Симеон II (след съветската окупация), всички те водят страната ни към нейното естествено бъдеще и скъсяват пътя ѝ към него. (Още е рано да се оценява приносът на действащите днес политици.) За разлика от геологията, в историята различните периоди са несравними, поради което, ако сравненията се приемат буквално, стават опростенчески. С това уточнение бих оприличил прозападния порив на първия свободно избран президент с импулса на цар Борис I да приеме християнството през 862–863 от Римокатолическата църква, както и с унията, която цар Калоян сключва с папа Инокентий III след 1200 г.
Желю беше изследовател по дух. *[14]) През март 1989, след като милицията простреля фотографа Симон Варсано заради сатиричните му антиживкови графити, изпъстрили София, отидохме с д-р Желев с моя Трабант до местопрестъплението, за да подирим някакви следи. Желев напълно игнорира няколкото цивилни агенти, които се навъртаха и се отдаде – като археолог или следовател, изцяло на огледа по същество. Не че този оглед имаше ключово значение за развитието на демокрацията, но оттогава помня изследователската страст на Желю, превърнал се в първия (макар и бъдещ) държавник – пасажер на моя Трабант. По силата на кармата, вторият му виден пасажер – Манфред Вьорнер, който тунингова източногерманската машина в историческа реликва – беше гост в България именно на президента Желев.
Толерантността на Желю подкупваше човек да сподели с него всяка идея. Веднъж, през 80-те години, му предложих да основем партия, което формално не беше забранено от закона, но на практика беше недопустимо и обречено начинание. От друга страна, по комунистическо време думата „партия” беше станала синоним на БКП, поради което беше придобила нецензурно значение в интелектуалните кръгове. Желю доста спокойно изслуша тази иновативна идея и ме отклони с обичайното си чувство за хумор. Впоследствие прозрях, че той се стремеше не към механичното умножаване на опозиционните движения и групи, а към максималното им обединение върху най-широката възможна демократична платформа. *[15] ) Общият знаменател беше един: демокрация, което означаваше по-често некомунизъм, отколкото антикомунизъм. Тази нагласа на Желев беше измежду решаващите фактори за създаването и укрепването на СДС, изиграл ключова роля в развитието на България в дванайсетте години между 1989 и 2001.
Желев до такава степен държеше на целостта на СДС, че толерираше индивидуалните особености на близо двайсетте негови организации членки, като балансираше умело между тях. Ние, представителите на Зелената партия в Координационния съвет на СДС, още преди изборите за ВНС, блокирахме опита на Съюза да се провъзгласи за републиканска формация просто защото смятахме монархическия сценарий за не по-лош, а Симеон II – за световен авторитет и естествен фактор за демократизацията у нас. Републиканецът Желев преглътна хладнокръвно това. Консенсусът в СДС беше неприкосновен.
Впоследствие прекалих с търпимостта на президента Желев към иновации във формата на държавното управление. В кабинета му, в присъствието на неговия верен приятел и съратник Ивайло Трифонов, му предложих – ни повече, ни по-малко – да възстановим монархията без бавене. Такъв апел към президент, готвещ се за преизбиране, си беше гаф. Но дори и това не възмути Желев, макар да навлякох върху себе си добродушния гняв на Ивайло Трифонов, готов да ме изхвърли от президентския кабинет.
И така, по пътя ни към НАТО три бяха глобалните изпити, които Република България трябваше да положи – по един в съюз с всеки от тримата американски президенти след 1990 – Джордж Буш-баща, Клинтън и Буш-син. А именно: Кувейт (от 2 август 1990 до 28 февруари 1991), Косово (от 18 март 1999 – провала на преговорите в Рамбуйе до 11 юни 1999) и 9/11 (от 11 септември 2001 до 31 декември 2003 – края на мандата ни в Съвета за сигурност, прелял се през 2004 в председателството ни на ОССЕ). И трите теста бяха успешни, като всеки от тях се вплете в аз-а на българските държавници, поели отговорността върху кормилото на страната в съответната международна буря.
На 2 април 2004, като външен министър, поканих представителна българска делегация, за да издигнем заедно българския флаг над щаб-квартирата на НАТО в Брюксел. Д-р Желев беше нейният доайен. Това беше момент на кулминационно удовлетворение за всички български атлантици, а през 2004 ние бяхме многократно повече, отколкото през 1990. Докато наблюдавах как националният флаг се издига под звуците на националния химн, 14 години от живота ми се превъртяха в главата ми, компресирани в 26 секунди, и тази свръх-компютърна скорост и памет взривиха емоциите ми, които не успях да скрия от CNN.
Всеки от нас – шепата присъстващи и милиони телевизионни зрители – е имал собствената филмова лента в главата си, пазеща цветни кадри от най-личния или най-героичния за него момент – Кувейт, Косово, 9/11 или нещо още по-съкровено. За д-р Желев цветната извадка от лични спомени, довели ни до тази дата и място беше особено дълга и раждаща уникална емоция. Не знам обаче дали тя може да сравнява с онази от 1 юли 1991, когато в Прага той подписа разпускането на Варшавския договор, за да отстрани първата стена, заприщила пътя ни към НАТО.
В годините след 1997-а многократно имах възможността да черпя и от мъдростта, и от услугите на д-р Желев. През 2004 оглавих ОССЕ и го поканих и за мой специален представител за Грузия – мисия, която той пое с радост и изпълни с вещина. *[16]) Така д-р Желев се превърна в част от големия успех на българското председателство, което – редом с другото – е единственото в историята на ОССЕ до днес, завършило с един замразен конфликт по-малко – този в Аджария (Грузия), който България реши с дипломация между президента Саакашвили и лидера на аджарските сепаратисти Аслан Абашидзе.
Желю обичаше труда си, а не славата си. И не диреше показност. Той не се поблазни от съвсем достойната перспектива да стане евродепутат от НДСВ. Желю и Мария бяха култивирали семеен набор от завидни морални качества, които са дълбоко неприсъщи на стандартната политика: безсребрие, безсуетност, житейска порядъчност, както и нравствеността и добротата на автентични Йовкови герои … Те болезнено контрастираха с омразата на безпощадната тълпа, която хулеше, късаше и гореше портретите на президента Желев, кълнеше го и садистично обругаваше най-жестоката трагедия, която може да сполети едно семейство. Трудно ще забравя юни 1993: неговата годишна външнополитическа лекция пред Атлантическия Клуб в сградата на Военния клуб. *[17]) След края и’ разговаряхме с папския нунций Марио Рици на балкона и наблюдавахме отгоре истерията на поредната анти-Желюва демонстрация по бул. „Цар Освободител”. Нунцият, облечен в пурпурната си мантия, се прекръсти стъписан и прошепна „Mon Dieu!” Като че ли по сценарий тълпата изрева по него: „Червен боклук!” * [18])
Страната ни е имала и по-славни моменти, но най-тъжното в случая беше, че от тази омраза политически лидери черпеха политически дивидент. Желю вероятно отдавна им е простил. Но още тогава изпъкваше подобието на неговата със съдбите на световни титани, променяли хода на историята, които от Исус Христос насам са били „Между Осанна и Разпни го”.
Ако имаше обаче едно голямо професионално разочарование за д-р Желев, преследвало го до последния му ден, това беше, че неговото най-дълго правено дете – СДС се развиваше от лидер към лидер с прогресираща загуба на историческа памет. В късния СДС продължаваха да присъстват и просветени хора, но не те определяха посоката на Съюза. Шокиращо беше да се види, че на един от конгресите на СДС сред делегатите и гостите отсъстваха десетина (а дали не бяха и всичките!) предишни лидери на Съюза. Това в една американска партия би било равносилно на нейното закриване. Но ако оставим американците в Америка, и до днес обитателите на „Раковска” 134 – култовата сграда, която Желювият СДС извоюва от Лукановата БКП на Кръглата маса през 1990 – имат възможността да постъпят като една германска партия и да кръстят партийната си фондация или своята сграда „Д-р Желю Желев”.
Диктатурите обожествяват своите бащи, революциите ги изяждат, а протодемокрацията просто ги подменя. Може би донякъде и заради това нито д-р Желев, нито другите ни държавни глави са ефективно ползвани от държавата ни в интерес на нацията. Денят, в който променим това, може да е последният ден от последната фаза на прехода ни към зряла демокрация.
Професионалната ни връзка с д-р Желев устоя тридесетилетна проверка на времето. През 1992 външнополитическият съветник на президента д-р Здравко Попов оваканти мястото, за което се кандидатирах аз. Президентът обаче много правилно прецени, че му трябва кариерен дипломат за невинаги видима навън работа, и подбра един много професионален колега от МВнР. Няколко месеца по-късно на среща в МВнР ме покани външният ни министър Станислав Даскалов. Той ми каза: „Говоря с тебе от името на президента Желев, министър-председателя Беров и от свое име. Ти си единствената кандидатура, върху която тримата постигнахме консенсус, че е подходяща за посланик в НАТО. Ще приемеш ли?” Разбира се, че бях благодарен и поблазнен от перспективата. Но след сериозен размисъл и разговори с близките ми натежа аргументът, че каузата НАТО, на която се бях посветил, се движи повече през реформи в София и лобистика във Вашингтон, отколкото от посланиците в НАТО. И си останах в София, което не попречи на Желев още години наред да ме нарича Mr NATO. *[19]) През 2001 поканихме Станислав Даскалов да оглави мисията ни към ЕС – една от кадровите ми идеи, с които и до днес се гордея: той изигра много ключова роля в преговорите по приемането ни в ЕС. А д-р Попов поканих за основен двигател в създаването и пръв директор на Дипломатическия институт към МВнР. Впоследствие той стана наш посланик в Прага. И съм длъжен да благодаря на д-р Желев за качественото кадрово наследство, получено от него.
Желю беше биткаджия, постъпваше по съвест и по нормалност, а не по протокол. И президентството не го промени в това отношение. Той контрастираше с кабинетния държавен функционер и помагаше винаги, когато смяташе това за морално.
Веднъж приятел ме беше алармирал, че някой искал да продава под масата завод „Електрон” в София и аз доверчиво се опълчих срещу тази неправда. Нахлух в кабинета на президента Желев, когото веднага заразих с моята тревога, той се качи на колата и влетяхме в „Електрон”, с което заводът беше спасен, макар да не помня вече от какво точно.
Друг път корумпиран лекар поиска подкуп в държавна болница за лечение на Желюв приятел. Президентът невинно се обади да попита как е пациентът и лекарят бързо влезе в правия път. Желев не се заблуждаваше, че така ще смени нравите в обществото, но не пропускаше случай да се противопостави на всяка отделна неправда.
Напоследък Желю ме бе помолил да се застъпя за негов уважаван съратник и репресиран от комунизма, предложен за посланик. Пречката била, че човекът нямал висше образование, а Желев настояваше това изискване да не важи за хора, на които режимът бе отнел правото на образование. Съвсем логично и морално, нали!
Незабравим остана един 24 май, когато след обичайния президентски прием му подхвърлих: „Защо не отскочим сега до купона на Театъра на армията – Аскерите ще ти се зарадват!” Те наистина му се радваха до сутринта в подземното барче, а най-уморените дори придрямаха на гостоприемното Желюво рамо. И това вероятно е било първото неочаквано и неподготвяно посещение на държавен глава в историята на българския театър.
Желев знаеше, че външната политика започва не от Брюксел или Ню Йорк, а от границите на България. Той мислеше в глобална орбита, но стартираше от локална площадка. И точно за това Балканите винаги бяха във фокуса на непосредственото му внимание. Той преследваше баланс и добросъседство, нетипични за региона, и даде алтруистичен балкански пример, засега последван от малцина.
Личното приятелство на Желев с президентите на Турция Тургут Йозал и Сюлейман Демирел беше в двустранните отношения лек за раната, прорязана от Възродителния процес в комунистическа България през 80-те години.
Воден от своя железен проевропейски инстинкт, още през 1993, във Вашингтон – две години преди клането в Сребреница от 1995 – президентът Желев призовава НАТО да спре силово Милошевич. Можеха да бъдат избегнати и Сребреница (с около 8 000 убити), и маса други югославски трагедии, ако НАТО беше узряла достатъчно рано за идеите на д-р Желев. А убитите по вина на Милошевич (по различни оценки няколко стотин хиляди души) и разселените (около четири милиона) вероятно щяха да имат по-щастлива съдба.
Но Желевата голяма слабост и голяма сила се казва Македония. Правителството на Филип Димитров (в голяма степен и лично той!) е първото в света, което признава независимостта на Македония. Това става в критичната седмица между двата тура на президентските избори у нас през януари 1992, при съвсем нееднозначно обществено мнение по този въпрос. Минути по-късно президентът Желев излиза с подкрепяща декларация, резултат от совалки и консултации между него и премиера. Д-р Желев остава в съзнанието на македонците като първия президент, признал Македония. Самото признаване става в отсъствието от страната на председателя на парламента Стефан Савов и на външния министър Стоян Ганев, който пътува в самолета от Германия към София и носи послание от Ханс-Дитрих Геншер: да не бързаме с признаването на Македония! С уважителното незачитане на мнението на Германия младата ни демокрация, правителството и президента на СДС показват – както при Съединението през 1885, че локалният анализ може да е по-ценен от мудната пресметливост на глобалния тренд. *[20])
За да се разкрепостя от собствените си спомени и оценки за Желев, тук ще разкрия (с изрично разрешение) част от разговора ми на четири очи с президента на Македония Георге Иванов веднага след лекцията му пред Атлантическия Клуб на 7 октомври 2015, в която той многократно споменаваше ролята на Желю. В Македония д-р Желев бил известен и с това, че в началото на 90-те години отказал да съучаства в „добросъседски” разговор за съдбата на Македония – сиреч съседски заговор за нейната подялба – в който Македония разбира се не е била поканена. Той отрязал своите двама събеседници (единият е бил Милошевич): „Не мога да обсъждам Македония без Македония”, с което тази – така или иначе утопично-провинциална – авантюра приключила.
Президентът Иванов добре познаваше и споменатия по-горе случай, в който Желев бе единственият международен фактор, добрал се по телефона до Борис Елцин по времето на пуча, с което се превърна в рупора на ембрионалната руска демокрация, огласил света. Георге Иванов знаеше, че това е станало по все още топлата телефонна връзка между столиците на Варшавския договор, *[21]) както и, че Елцин е бил дълбоко благодарен на Желев. И именно при визита си в България през август 1992 е бил помолен и енергично посъветван от Желев да признае Македония. Елцин бил отвърнал, че ще го направи час по-скоро, но протоколът не позволявал това да бъде сторено на чужда – сиреч българска – територия. И затова руският президент подписал указа за признаване на Македония, отлитайки от България, още на борда на самолета си – но вече на руски терен. Като отчетем, че Желев повлиява и върху Сюлейман Демирел *[22]) за ранното признаване на Македония от Турция – още през февруари 1992 разбираме, че Желев е измежду малцината балкански лидери, оказали такова огромно позитивно въздействие за създаването и прохождането на съседна балканска държава. Неговият пример окуражаваше следващите български лидери, признали и подкрепили неизбежното създаване на Косово.
Издателските срокове на настоящия сборник не позволиха да проверя педантично детайлите по този македонски сюжет. Но си дадох сметка, че няма смисъл да ги проверявам! Ако те са заживели собствен митичен живот и приживе са превърнали възрожденеца Желев в балканска легенда от Нова Европа, това е фактът, релевантен днес. *[23] )
Може би неколцина от носталгиците през 1989–1991 по „България на три морета” и до днес не могат да простят на Желю, че „изпуснахме Македония”, с която всички ние – неговите сподвижници – очакваме да се съединим отново в рамките на НАТО и ЕС. А мечтата за трите български морета ние все пак реализирахме, при това в една далеч по-мащабна форма: „България на три океана”! Първата от ежегодните български антарктически експедиции, потеглила през 1993 към о. Ливингстън, Антарктика беше лично благословена от президента Желев, с което той създаде традиция, продължена от всичките му приемници: Стоянов, Първанов, Плевнелиев. Д-р Желев делегира като личен представител своята близка сътрудничка и околосветска пътешественичка Юлия Гурковска. Тримата с нея и журналиста приключенец Симеон Идакиев се добрахме в едно драматично и на моменти доста рисковано пътуване до о. Кинг Джордж, Антарктика като част от тази експедиция. Сега, вече трето десетилетие, Атлантическият, Тихият и Южният океан мият бреговете около българската антарктическа база „Св. Климент Охридски”. А президентът Желев съвсем естествено се нареди до Пресиян, Симеон Велики и Иван Асен II, извеждали според историческите атласи България на три, макар и само европейски морета.
Балканският политически клуб беше неправителственият венец, който д-р Желев постави през 2001 върху двайсетгодишните си регионални постижения. Бях поканен от него за съучредител на Клуба, ведно със съзвездие от уважавани балкански по произход, но световни по размах политици и държавници, засвидетелствали с участието си почитта и доверието си към д-р Желев. Бях удовлетворен, че идеите от моята статия „Балканизация и Глобализация” бяха въплътени в учредителна визия на стартиращата организация.
Д-р Желю Желев остави тектоничен отпечатък върху геополитическото позициониране на България, при това не само във външно-политически аспект. Желев се оттегли от президентството си по един пионерски за България, но много европейски начин – с предварителни избори. Оттеглянето му беше също така достойно, както и изборът му, за който заговорихме на 6 юли 1990, с оставката на Петър Младенов. Президентът (наричан още и председател) според тогавашната Конституция се избираше от Народното събрание. Аз станах част от малка седесарска делегация (вероятно такива е имало няколко), която посети Желю в скромния му апартамент на „Чавдар войвода” 7, срещу Военно-историческия музей, за да го покани да приеме кандидатурата. *[24] ) Мария, която обикновено ни приемаше в кухничката и се оттегляше, този път беше в Грозден, така че кафето ни направи Желю. (И може би по-добре, че тя отсъстваше, че впоследствие тя с много обич, хумор и всеотдайна подкрепа често повтаряше: „Жельо, че ако президентстването беше нещо хубаво, те на тебе ли щяха да го предложат!”) Колективните усилия в края на краищата го убедиха и той избра държавата пред партията, което за държавата беше най-доброто, а за партията – не чак толкова.
През 1990 имахме варианти и за друга България, не знам дали по-добра, но по-различна – със сигурност. Защото имахме и друга много достойна кандидатура за президент в средите на тогавашния СДС, при това по-харизматична, не така академична, вероятно и по-популярна сред широка публика – д-р Петър Дертлиев, роден през 1916, с близо 20 години по-зрял от Желю. Неговата политическа кариера започва бляскаво през 1946-48 с депутатство в 6-ото ВНС, минава през незаконното му прогонване от парламента – направо в комунистическите лагери и затвори, продължава с потискащото ежедневие на репресиран интелектуалец, дамгосан от властта, и така чак до 1989, когато звездата му повторно започна да изгрява. Д-р Дертлиев – както и земеделците от БЗНС „Никола Петков” – беше настроен към помирение с миналото, чиято жертва беше и той самият. Със своите призиви за помирение и отказ от мъст тези жестоко репресирани, мъчени и пребивани хора ярко контрастираха с настървението на много от неофи’тите на демокрацията, току-що конвертирани от убедени партийни секретари в още по-убедени седесари.
Въпреки огромния ми респект към биографията, авторитета, опита и завладяващото ораторство на д-р Дертлиев, аз имах известни разминавания с него по въпросите на балканската, вътрешната, икономическата и геополитиката. Приличащата на апетит негова любов към Македония, политическото му русофилство, което той противопоставяше на атлантизма, сантиментът му към Дядо Иван като наш защитник пред Високата порта, към която той имаше свръхчувствителност по-скоро ме връщаха към някаква следосвобожденска реалност, отколкото да ме вдъхновят към задаващия се XXI век. Във вътрешен план, през размирната 1990 – когато Възродителният процес беше все още жива национална рана – ние знаехме, че първият свободно избран президент трябва да е максимално приемлив за цялата нация, включително и за българските турци, представлявани и до днес основно от ДПС. А от двамата кандидати на СДС безспорно Желев отговаряше на това условие. И за да е пълен контрастът на нашите възгледи, д-р Дертлиев се прекланяше пред западно-германската социалдемокрация, която нашият политически кръг приемаше като някакъв икономически комунизъм.
Никое от тези различия, обаче, не помрачаваше приятелството ни с д-р Дертлиев. Веднъж –по време на мъчителния и многокръгов президентски избор – в кулоарите на парламента, той ме попита защо ние (Зелените и Екогласност в СДС) не го подкрепяме. Отговорих му, че го подкрепяме за какво ли не, но не и за президент. Тогава остроумният и с 40 години по-зрял от мене Дертлиев ме постави на мястото ми и каза: „Подкрепяте ме вие, подкрепяте… както въжето крепи обесения!” За съжаление, кандидат-президентската роля беше и лебедовата песен на този впечатляващ, образован, изстрадал и много достоен национален политик.
Първото доказателство, че преценката ни за избора между двамата кандидати за президент е била правилна дойде само три седмици след президентския избор. Секунда след парламентарната ми реч за влизане в НАТО, първият, който недвусмислено се разграничи от мене беше не от БСП, а речовитият заместник на д-р Дертлиев – социалдемократът Петър Корнажев, който направи това не от свое име, а от името на целия СДС. Но Корнажев беше дисциплиниран човек и не правеше такива изказвания на своя глава…
А второто доказателство беше косвено – при срещата ми с Маргарет Тачър в Аризона тя ме попита дали знам кой е най-големият комунист в Европа. Отговорих и’, че у нас нямаме обективна ска’ла за мерене кой е по- и най- в комунизма си, така че не знам. Тя ми каза нещо подобно: „Хелмут Кол, млади момко, е най-големият комунист в Европа! Човек, който прибира 50% от приходите на хората под формата на данъци е истински комунист.” И тогава си припомних за д-р Дертлиев и неговите социалдемократи в Германия: как ли би ги нарекла лейди Татчър, на фона на мнението и’ за германските консерватори. А тя не грешеше в икономическите си оценки…
България през 1990 нямаше как да се превръща в Швейцария на Балканите. Но животът не е игра на шах, в която връщаш позицията с n хода назад, играеш по различен начин, и тръгваш по нов път, за да провериш, дали той е печеливш. Да, аз избрах Желев и поемам своя дял от отговорността за това. С него начело ние се разделихме с пагубни илюзии и България започна да става – и все още това е постижимо – член на всички досегашни и основател на бъдещите европейски структури. И днес, в момент на равносметка, не се колебая, както не се колебаех и в избора си през 1990: гордея се, че избирах д-р Желю Желев за президент!
И за финал да си призная: Желю не е мое откритие. Той и Мария са приятели на родителите ми – и на майка ми, и на баща ми, така че приятелството ми с него е част от голямото мое наследство от тях. До 1989 баща ми – макар че той самият нерядко имаше нужда от защита срещу политически заплахи *[25]) – не пропускаше да защити Желю, където и когато можеше. А за Желю се знаеше, че не пропуска да се конфронтира с властта, заради което беше истински недолюбван от нея и попадаше – вероятно съвсем умишлено – в ситуации на политическа авария. Името на майка ми е под №120 в азбучния списък (отпреди 10 ноември) на Желювия Клуб за гласност и преустройство. А през 1982—1989 Желю присъстваше духом ежедневно у дома: „Фашизмът” беше моя настолна книга.
Благодарности. Д-р Любомир Иванов – автор и двигател на редица стратегически актове на ВНС и на СДС, които реформираха България – ми даде безценни бележки по този текст, които го доближиха до документ. Проф. Искра Христова-Шомова ми даде критичен прочит по формата на съществото. Ангел Апостолов се нагърби с документалната и проучвателна работа по текста. А Павлина Върбанова го редактира съвестно и компетентно.
Благодаря (в азбучен ред) на Бисерка Бенишева, Владимир Градев, Станислав Даскалов, Марин Делчев, ген. Стефан Димитров, Филип Димитров, Станка Желева, Георге Иванов, Симеон Идакиев, Райна Карчева, Любомир Кючуков, Димитър Луджев, Максим Минчев (включително и неговата хроника Атлантически пасианси), Илияна Очкова, Аспарух Панов, майка ми Лили Паси, Здравко Попов, Андрей Райчев, Петко Симеонов, Стоян Сталев, Лъчезар Тошев и Ивайло Трифонов, които освежаваха паметта ми, а понякога и текста.
Заключение. Някои от читателите – особено при първи прочит – вероятно ще приемат като светотатство сравнителното споменаване в този непретенциозен Желюв животопис – освен на Исус Христос – и на неговите предшественици Аспарух, Пресиян, Борис I, Симеон Велики, Калоян, Иван Асен II, Борис III, Симеон II. Но знам, че след време в енциклопедиите и уикипедиите под заглавието „Държавни глави” всеки от тях ще има своята по-дълга или по-кратка статия и от дистанцията на времето сравненията между тях няма да бъдат повече табу.
Не съм изследвал микроскопски или участвал лично в някои от епизодите, които възстановявам тук, затова е възможно да описвам не истината, а нейното възприятие, което е истина от друг порядък. Тези оживели в главата ми сцени не са монографичното изследване върху д-р Желю Желев, което историята му дължи.
Просто опитах да събера няколко плочки от голямата мозайка, изографисваща портрета на един национален будител, вдъхновител и лидер, рамкирани от общите цели, които заедно преследвахме повече от три десетилетия.
[1] ) http://www.solomonpassy.com/uploads/articles/bg/filepath_11.pdf
[2]) Дванайсет години по-късно – вече като министър на външните работи, подкрепил освобождението и на Ирак от Саддам – прозрях, че международният морал се крепи на ястребите на доброто, а не на гълъбите на злото. То, последното, вирее най-буйно върху бездействието на доброто. А целите в политиката се изпаряват като миражи, ако не си готов да платиш съответната цена.
[3]) Д-р Любомир Иванов на това място уточнява: „Подкрепата на предложението за Персийския залив не беше толкова малка: 118 депутата (от общо 400), виж факсимилето с пълния текст и подписите (имам някои доста любопитни между тях)”: https://bg.wikisource.org/wiki/България_и_Войната_в_Залива:_Решение_на_ВНС_1990
или http://www.solomonpassy.com/uploads/articles/bg/filepath_10.pdf
[4]) Д-р Здравко Попов, който е бил определен от д-р Желев за координатор по мобилизацията на българите от региона и по нашето участие в коалицията си спомня: „За разлика от много военни и политици, включително „седесари”, Желев беше твърд привърженик на операция „Пустинна буря” и нашето реално участие в нея. Съгласуването с американците започна още преди посещението му в САЩ.”
[5]) Можем да похвалим мъдростта на тези български военни, които не избързаха с изпращането на неподготвен контингент през 1990–1991. Безотговорната хазартност на обратния вариант беше установена, уви, по най-трагичния начин на 27 декември 2003 при фаталния атентат срещу необезопасения българския контингент в Кербала (Ирак).
[6]) Един педантичен юрист би репликирал, че България е съюзник със САЩ и от октомври 1944 до края на Втората световна война. Този формален няколкомесечен съюз обаче е косвен продукт от съветската военна окупация над България и антихитлеристкия коалиция между СССР и САЩ и е случаен геополитически ауфтакт между двете трагични за нас българо-американски войни – Втората световна и Студената. Той наистина прекратява нелепата война, обявена от България на САЩ през декември 1941, но няма данни България да е била канена от САЩ на парад на победата след Втората световна война, а и до 1991 изобщо. И при цялата условност на аналогиите в историята, той може да бъде оприличен на хипотезата за съюзничество между България и Османската империя в Османско-Хабсбургските войни (XVI–XVIII в.).
[7]) Memorandum for General Dean, Subject: Detachment of Bulgaria from the Axis (Secret), Enclosure, 2 August 1943. Извадка от разсекретен архив на Офиса на стратегическите служби на САЩ http://www.SolomonPassy.com/uploads/articles/en/filepath_4.pdf )
Благодарен съм на Лъчезар Тошев, който ми предостави този документ.
[8]) Оставям на ретро-футуролозите да си представят каква би била България икономически и политически днес, ако през 1943-44 беше предпочела да капитулира пред САЩ, както направи Япония, вместо съветската окупация. Но тогавашният замисъл на СССР е бил не да прави тогавашна България като днешна Япония, а доколкото може – обратното.
[9]) Тази чувствителност на британците към Полша беше жива и 55 години по-късно. През 1994 се срещнах с Маргарет Тачър във Финикс, Аризона. Тя видя моя атлантически ентусиазъм и нетипично директна за дипломат – ми препоръча България да забрави за членство в НАТО, преди Полша да е влязла. „Ние оставихме Полша на Хитлер и все още ѝ дължим много!” отсече лейди Тачър. Така и стана – влязохме в НАТО 5 години след Полша.
[10]) Френската връзка на България, основоположена от Желев и бетонирана от премиера Симеон Сакскобургготски през 2001–2005, беше един от критично важните лостове в преговорите ни за членство в ЕС. А през 2007 президентът Саркози стана ефективният реализатор в близо 9-годишната битка за освобождаване на българските медици от затворническия плен на полковник Кадафи в Либия.
[11]) Екипът си спомня решаващата подкрепа, получавана от Илко Ескенази, който според някои от колегите му е „единственият от политиците, който разбираше смисъла на експертната позиция за равно третиране (основаваща се на икономически и материални интереси) и осигури правителствена, а когато беше нужно и парламентарна подкрепа и спаси от уволнение основните експерти в преговорния екип”. Бих добавил, че това беше мрачен период за човешките ресурси, нещо като лов на вещици в нашата дипломация, не напълно завършил и до днес.
[12]) Бисерка Бенишева си спомня: „Преговорите бяха едно голямо предизвикателство за българския екип и единственият период в професионалните ми спомени, когато лично държавният глава следеше хода на преговорите. На церемонията след подписването на Европейското споразумение през март 1993, президентът се обърна в приветствието си към българските експерти и ни благодари с характерния си хумор за това, че не сме позволили да бъдем „измамени”. ”
[13] ) https://bg.wikisource.org/wiki/България_в_ЕС:_Решение_на_ВНС_1990
или http://www.solomonpassy.com/uploads/articles/bg/filepath_9.pdf
[14]) Президентският екип на Желев беше наситен от учени, изследователи, преводачи и даже пътешественици: Димитър Луджев, Здравко Попов, Ивайло Трифонов, Михаил Иванов, Петко Симеонов, Райна Карчева, Симеон Ангелов, Стефан Тафров, Юлия Гурковска, икономическият екип, генералите Андреев и Димитров…(със сигурност пропускам мнозина). Желев истински вярваше в науката като политически инструмент и аз не помня да и’ е изневерявал в полза на популистиката, заляла днес и Европа и България.
[15]) Разбира се, редом с организационната дипломатичност, Желев имаше и политически приоритети. Ето какво си спомня моят колега от Математическия факултет, а после и от СДС д-р Любомир Иванов: „Познанството ми с Желю датира от втората половина на осемдесетте, когато събирах подкрепа срещу кандидатурата за зимна олимпиада на Витоша: към него ме насочи Искра Панова. Той оценяваше значимостта на екологията, особено в политически план, видно и от историята с Русенския комитет. Също така, неговият Клуб за подкрепа на гласността и преустройството прие за свой програмен документ ‘Харта’89 за опазване на българското природно наследство’, на 2 ноември 1989”. https://web.archive.org/web/20100125231839/http://www.omda.bg/arhiv/dokumenti_politicheski/eko_harta.htm
[16]) Според о.р. ген. Стефан Димитров, придружил и в тази мисия д-р Желев, той е успял в срещата си с президента Саакашвили „да охлади страстите му за военно решаване на проблемите с откъснатите от Грузия територии”. Днес можем да съжаляваме, че през 2008 нито ОССЕ, нито някой друг успя да предотврати руската анексия на Абхазия и Южна Осетия от Грузия, а през 2014 – на Крим от Украйна.
[17] ) Президентът оказваше с присъствието си или с лекциите си редовна подкрепа на Атлантическия Клуб, която беше реципрочна, особено в моментите на принудителната му вътрешно партийна изолация. Тази лекция беше насрочена именно за подобен момент.
[18] ) Виж документалния сборник: Максим Минчев, Атлантически пасианси (Хроника на Атлантическия Клуб, 1990—2004), София 2004.
[19]) Здравко Попов наскоро ми разкри, че в някакъв момент д-р Желев е обмислял моята кандидатура за военен министър. Впоследствие, вече през XXI век, получавах два пъти такава покана, но засега кармата ми ме заставя да използвам оръжията само като дипломатическа превенция.
[20]) Следващ път, в който на българско правителство взема стратегическо решение в разрез с международния здрав разум, беше през есента на 2002, когато избрахме да се присъединим към ЕС през 2007, вместо да отложим присъединяването със седем или неизвестно колко години.
[21]) По сведение от Ивайло Трифонов, потвърдено от Андрей Райчев, телефонната връзка между Желев и Елцин е била организирана от Венцел Райчев – първия преводач на Солженицин у нас.
[22]) Това става в срещата им на 30 януари 1992 в Давос.
[23]) Д-р Любомир Иванов, който продължава да анализира и прогнозира в темата Македония си спомня: „По отношение на Македония Желю имаше последователна позиция за признаване на името, но мисля че наред с това с течение на времето си даде сметка и за злоупотребата с неговата позиция. Неслучайно той взе участие в представянето на книгата ми, която очерта една по-различна политика: ‘Българската позиция спрямо Република Македония: Препоръки за развитието на добросъседски отношения след приемането на България в ЕС и в контекста на разширението на ЕС и НАТО в Западните Балкани.’ София 2008 (триезично издание). https://bg.wikisource.org/wiki/Българската_политика_спрямо_Република_Македония Нещо повече, той ме покани на срещата на своя Балкански политически клуб в Охрид през 2009, с ясното разбиране, че моят доклад ще бъде възприет от Груевски и Милошоски като провокация”: https://web.archive.org/web/20120304185451/http://www.balkanpoliticalclub.net/media/publications/18/ChangingBalkansOHRID1.pdf
[24]) Първото официално издигане на ниво СДС на кандидатурата на д-р Желев беше направено от д-р Любомир Иванов, от името на Зелената партия и като председател на нейната парламентарна група. Това стана на заседание на Парламентарния съюз на СДС в „Гиньо Ганев Хол”, както наричахме тогава бившата сграда на Отечествения фронт, сега офис на партия ДСБ. Д-р Иванов си спомня: „Преди това и преди делегацията в Желювия апартамент имаше една, организирана от мене сепаративна среща в мазето на Петьо Стайков, на която бяха представители на определени партии от СДС (като Сашо Йорданов, Мишо Неделчев и мисля Стоян Ганев), за да бъдат приобщени към съвсем новата за тях кауза.”
[25]) Виж: Мария Динкова, Повест за Исак Паси. Vita Activa. 2012, Изд. Захарий Стоянов, София